Италия и краят на еврото

Италия и краят на еврото

italy

Статията беше публикувана за пръв път в americanthinker.com на 06/05/2017.

italy

В периода около 1999 г. – годината, в която Италия се присъедини към Европейския паричен съюз (ИПС), преди да стане пълноправен член на еврозоната през януари 2002 г., икономистите проведоха дискусии ще успее ли или не това упражнение, което дотогава не беше осъществявано. Един от най-завладяващите дебати по онова време беше между двамата гиганти на монетарната мисъл – Робърт Мъндел и Милтън Фридман. Мъндел, когото понякога наричат „бащата на еврото”, защото положи теоретичните основи на общата валута, е оптимист, докато Фридман е на обратното мнение. Днес Фридман вече е покойник, а Мъндел е на 85 години, но събитията в Италия може би ни приближават до разрешаването на спора им. Затова си струва да припомним ключовите доводи, изложени от тези две светила. Мъндел, разбира се, посочва многобройните и доста очевидни предимства на общата валута, подобно на долара в САЩ, докато Фридман вярва, че „политическите последици от паричната зона, която не съответства на една политическа цялост”, биха довели до нестабилност. Фридман също така вярва, че Европа има твърде много правила и разпоредби и не разполага с достатъчна икономическа свобода, за да направи експеримента успешен. По-същественото, обаче е, че според него еврото е усилие за постигане на политически цели с икономически средства и именно това, повече от всичко друго, го обрича на неуспех.

 

Днес, когато в Италия дойде на власт евроскептично правителство (първото такова правителство в една от държавите-основатели на ЕС), вероятно сме на път да разберем кой от двамата е прав. За съжаление, аргументът, който излезе на преден план в следствие на заклеването в Рим на правителството на партията Лига и Движението „5 звезди”, е всичко друго, освен граждански. Членовете на Лигата обвиняват Германия в смазване на италианската икономика и дори в преследването на цели за нацистко господство в Европа чрез други средства, докато германците и президентът на Европейската комисия, Юнкер, не по-малко истерично заклеймяват италианците като „мързеливи, недисциплинирани и прахосници. Фактическата информация зад тези необуздани обвинения, може да помогне да се намери отговор на въпроса какъв ще е вероятният изход от конфликта и в по-голямата си част тя е в полза на италианците. Фактите, макар и да не доказват непременно, че италианците са жертва на икономическа манипулация от другата страна, поне обясняват защо повечето от тях се чувстват по този начин.

 

Данните показват, че италианците далеч не са някакви икономически безхаберници, да не говорим за неискрени манипулатори като гърците и когато са се присъединили към еврото, са имали отлични акредитиви по отношение икономиката си. Вярно е, че сменят правителствата си толкова често, колкото повечето от нас правят ежегодно пролетно почистване (65 правителства за 72 години), но това не им пречи да натрупат изключителни икономически успехи. От 1951 г., в продължение на над 30 години, Италия бележи икономически растеж от над 5% годишно и през 1987 г. изпреварва Обединеното кралство, ставайки третата по големина икономика в Европа. След това се присъединява към еврото и растежът и спира. Според последните данни, за периода между 1999 и 2016 г. страната е имала нулев растеж, а доходът на глава от населението, който е бил равен на германския през 1999 г., сега възлиза на 34200 щ.долара, докато немският е 45500 щ.долара. Възможно е и е вероятно да съществуват и други причини за този драматичен спад, но е понятно защо за повечето италианци истинският виновник е еврото.

 

От другата страна на уравнението е Европейската централна банка (ЕЦБ), зависима, както от германския диктат, така и от мандарините в Европейската комисия. Нейното досие е блестящо и неопетнено през 20-те години след основаването и през януари 1999 г. Методът на работа на ЕЦБ досега е, щом се сблъска с проблеми, да изсипва чували с пари, отпечатани за сметка на европейските спестители, на които често се стоварват лихвени проценти, близки до нулата. От 700000 евро при създаването си, днес на хартия ЕЦБ е натрупала 4.5 трилиона евро в почти безполезни държавни и частни облигации, които в най-добрия случай струват 2,5 трилиона. Никой, включително в самата ЕЦБ или Брюксел, няма и най-малка представа затова как ще се реши този гигантски дълг. Щом нещо не може да бъде продължено, по-вероятно е то да приключи!

 

Това, което е по-значимо от политическа гледна точка, е естеството на този масов бунт. Противно на това, което ни обясняват основните европейски спецове, този необичаен съюз на „заможните” десни от севера и „обеднелите” леви южняци, не е временен брак по сметка, а масов бунт срещу безотчетния и безотговорен брюкселски елит и като такъв, нанася удар право в сърцето на системата, която има за цел да изгради щастлива общност от европейски социалистически републики. Разгледайте програмата на новата коалиция и ще видите, че освен искането за опрощаване на дълга, тя иска да намали данъците и да премахне отворените граници – два от ключовите императиви за многообещаващото европейско бъдеще. Милтън Фридман все пак може да се окаже прав.

 

Но има и още. Както Виктор Дейвис Хансън напомня в блестящия си нов материал, 75-годишният Pax Americana се разпадна и все още не е ясно какво ще го замени. Изборът на Тръмп беше знак за надежда, но по-скоро навяваше размисъл, а не бе катализатор за края на статуквото. Що се отнася до Европа, събитията в Италия са неразделна част от отдавна просрочения бунт на селяните срещу новите им феодали. Както Хансън е обяснил накратко проблема: „Често грубото налагане на демократичен социализъм, пацифизъм и мултикултурализъм под егидата на антидемократическия елит, от Атлантическия океан до руската граница, води до разпространяването на хаоса, а не до ограничаването му”. Сериозният дискомфорт, който Италия причинява на европейския елит е може би най-надеждният знак досега.

 

От Алекс Алексиев

https://www.youtube.com/watch?v=R1hWz0Pb2AA&t=38s

Оставете коментар

Още
Залози и рискове в проекта Турски поток

Залози и рискове в проекта Турски поток

Любимият проект на премиера Борисов – Балканският газов хъб получи допълнително внимание, след разговорите му с президента Тръмп. Не съм…
Посещението на премиера Борисов във Вашингтон в контекста на транзакционната външна политика на Тръмп

Посещението на премиера Борисов във Вашингтон в контекста на транзакционната външна политика на Тръмп

  Напоследък се говори много за връщане към баланс на интересите на големите сили и сфери на влияние. Транзакционната външна…
Нечестната игра на аукциона за слотове през 2020 на терминала Ревитуса - последствията

Нечестната игра на аукциона за слотове през 2020 на терминала Ревитуса - последствията

Миналата седмица българският премиер инспектира напредъка в работата на интерконектора Гърция-България, като отбеляза, че това е знаков проект за енергийната…